6 септември – денят на Съединението

Posted by Mariana57on 05.09.2022

Съединението на България е актът на фактическото обединение на Княжество България и Източна Румелия през есента на 1885 г. Той е предизвикан от жестокото разпокъсване на страната ни от великите сили на Берлинския конгрес от 1878 г.: Княжество България било де факто свободно, Източна Румелия била, макар и формално, под османска юрисдикция, докато Македония си останала част от Османската империя. Великите сили определено не искали да допуснат на Балканите да се установи ново, силно и по всяка вероятност, проруско държавно образувание. Съединението е координирано от Българския таен революционен комитет (БРЦК). Съединението се извършва след бунтове в различни градове на Източна Румелия, последвани от военен преврат на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885 г., подкрепен от българския княз Александър I Батенберг и ръководен от майор Данаил Николаев.
Още през август 1878 г. в Пловдив, Търново и други български градове възникват комитети „Единство”, които си поставят за цел национално обединение, против наложените от Берлинския договор решения. В началото на 1879 г. пловдивският комитет в състав Драган Цанков, Константин Величков и други дейци се преименува в Централен комитет за Южна България и се заема с военно обучение на населението под формата на гимнастически дружества. Това става под ръководството на временните руски власти в Княжество България. Поради негативното отношение на останалите велики сили, пренасочват усилията на комитета от обединението с Княжество България и Македония към подготовка за отпор срещу предвиденото в Берлинския договор изпращане на турски войски в източна Румелия.
Изострянето на граничните спорове на Османската империя с Гърция и Черна гора и идването на власт на премиера Гладстон във Великобритания провокират нова акция за съединение през пролетта на 1880 година. В сътрудничество с правителството на Княжество България южнобългарски общественици основават комитетска мрежа със средище в Сливен. До по-решителни действия не се стига, поради отрицателния резултат от дипломатическите сондажи в Лондон и Санкт Петербург. Становището на Великите сили за запазване на статуквото и междуособиците по време на Режима на пълномощията отлагат следващата съединистка акция. Тя се състои през пролетта на 1884 година, когато опозиционната Народна партия организира масови демонстрации в Източна Румелия под лозунга за обединение с Княжеството, и е прекратена скоро след като партията получава властта в областта при новоназначения генерал-губернатор Гаврил Кръстевич.
От пролетта на 1885 г. сформираният в Пловдив под ръководството на захари Стоянов БТЦРК се заема с активно пропагандиране на обединението чрез публикации в пресата (вестник „Борба”) и публични демонстрации. Най-масовата проява е отбелязването на годишнината от смъртта на Хаджи Димитър на връх Бузлуджа на 17 юли, на което идват хора от всички краища на Източна Румелия, както и от Княжеството.
В полза на съединението е привлечена опозиционната Либерална партия. В същото време комитетът установява връзки с командира на жандармерията майор Райчо Николов и с много офицери в местните гарнизони. Проведени са разговори и с най-висшия български офицер в Източна Румелия – майор Данаил Николаев, който командва пловдивското полково окръжие. Николаев споделя целите на БТЦРК, но отхвърля плановете за атентат срещу Кръстевич и сформиране на чети като нереалистични. В началото на септември той мобилизира опълчението на Пловдив и околностите под предлог за участие в планирани маневри. Дни по-рано, на 29 август, двама от заговорниците – капитан Сава Муткуров и Димитър Ризов, се срещат с княз Александър I Батенберг в Шумен, където се провеждат учения на княжеските войски. Князът ги уверява в подкрепата си, но министър-председателят Петко Каравелов смята начинанието за прибързано и ненавременно. Воден от външнополитически и финансови съображения, той възнамерява да осуети поредната съединистка акция, но е изпреварен от събитията.
Първоначалното намерение на БТЦРК е да обяви Съединението на 15 септември 9стар стил), но още на 2 септември в Панагюрище избухва бунт, овладян още на същия ден от полицията. Пред опасността от арестуване на организаторите, комитетът решава да ускори начинанието. Представители на БТЦРК заминават за Чирпан, Сливен и други градове на областта, за да поведат бунтовнически групи към Пловдив.
На 5 септември е вдигнато въстание в Пазарджик, където привържениците на Съединението с Княжество България установяват собствено управление. По същото време въстават и селата около Пловдив. От Голямо Конаре и Конуш потеглят чети начело с Чардафон и Ангел Чолаков, които достигат областния център през нощта и на следващия ден. Само чирпанската чета е застигната и разбита от войскова част при село Калфата.
При вестта за размириците в областта източнорумелийските власти, в лицето на Иван Ст. Гешов, председател на Постоянния комитет, се допитват до руския консул в Пловдив дали да обявят самѝ Съединението. След като получава отрицателен отговор (Русия не желаела да рискува отношенията си с останалите велики сили), правителството разпорежда арестуване на заговорниците и съсредоточава полицейски части в Пловдив. Военните обаче не се подчиняват на заповедите на директора на милицията генерал Август фон Дригалски. През нощта срещу 6 септември войски, командвани от майор Николаев, установяват контрол над Пловдив и, без да срещат съпротива, свалят правителството и назначения от османците генерал-губернатор Гаврил Кръстевич. Временно правителство, в което влизат представители на войската и на двете южнобългарски партии начело с Георги Странски, обявява обща мобилизация на мъжете от 18 до 40 години за отпор срещу очакваното турско нападение и кани княз Александър Батенберг да подкрепи Съединението.
Пловдивските събития предизвикват масови демонстрации на подкрепа в Княжеството. Поставен пред свършен факт, Каравелов се заема да утвърди Съединението в сътрудничество с княза. На 8 септември Александър I издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден е вече в Пловдив и назначава трима комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си. Междувременно княжеското правителство мобилизира армията си и изпраща наличните си войски в подкрепа на милицията в Южна България.народното събрание, което се събира извънредно на 11 септември, утвърждава тези мерки, като гласува кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.
Международна реакция и признание
След Съединението България е заплашена с война едновременно от Османската империя, която иска да възстанови правата си над Източна Румелия, и Сърбия, която настоява за териториални компенсации. Нежелаейки конфликт, в който могат да бъдат въвлечени, великите сили сдържат османската интервенция, но в същото време изискват от княз Александър да изтегли войските си от Румелия. Поради недоверието си към княза, датиращо още от режима на пълномощията, руският император Александър III отказва да подкрепи явно българската дипломация, но е против възстановяването на положението отпреди 6 септември. В подкрепа на Батенберг действа Великобритания, която се надява чрез българския княз да елиминира руското влияние в България. На провеждащата се в края на октомври конференция в Цариград британският представител Уилям Уайт и френският му колега възпрепятстват изпращането на турски комисар. Двамата били подкрепени и от посланиците на останалите велики сили.
Безрезултатността на посланическата конференция провокира сръбския крал Милан. С подкрепата на Австро-Унгария, в началото на ноември той хвърля войските си срещу България. Последвалата Сръбско-българска война е решена с героичната битка при Сливница. След победата на българите и подписването на Букурещкия мирен договор въпросът за разделяне на България повече не е поставен.
Съединението получава дипломатическо и международно признание с българо-турската спогодба от 20 януари и Топханенския акт на великите сили от 24 март 1886 г. В замяна на османското съгласие за персонална уния на Княжество България и Източна Румелия начело с българския княз, България отстъпва на Османската империя Кърджалийската околия и Тъмръшките села. Сливането на Северна и Южна България е утвърдено официално и окончателно едва с признаването на българската независимост през 1908-1909 година.
Международна реакция и признание
Със Съединението и успешната му защита българите постигат първия етап от националното си обединение и преразглеждането на Берлинския договор. Територията и населението на Княжество България се увеличават съществено, но това подтиква съседните балкански държави да се обединят трайно срещу идеята за автономия на Македония и Одринско.
В краткосрочен план Съединението и провокираната от него война със Сърбия водят до финансова и вътрешнополитическа дестабилизация на Княжеството, съпроводена с увеличаване на данъчното бреме и трайна, независимо от постигнатите през януари и февруари 1886 г. договорености, заплаха от сръбска и от османска страна. Външнополитическата несигурност се допълва от отношението на Русия, която не одобрява своеволния начин, по който е постигнато обединението с Източна Румелия, и чрез привържениците си сред политическите сили и в армията тя се противопоставя на княз Александър Батенберг в момент, когато престижът му сред националистите е най-висок. Борбите между русофили и русофоби ескалират с преврата от 9 август 1886 г., последван от абдикацията на Батенберг и скъсването на българо-руските отношения през есента на 1886г.

Comments are Closed