Издания

Патологични разкази

Posted by adminon 12.02.2020

„Патологичните разкази“ най-после изплуваха от ъндърграунда в книжно тяло. Авторът е щастлив, а „широките читателски маси“ имат повод за тревога. „Крайни“, „подтискащи“, „извратени“, „ужасни“… – вече чувам воплите на потресения читател. И той несъмнено е прав. Разказите на Боян Начев наистина са крайни, подтискащи и ужасни. И тъкмо затова са толкова достоверни. Изкуството – според марксическата мантра (Тодор Павлов ли беше авторът й, кой ли?) е субективно отражение на обективната действителност. Впрочем що се отнася до „Патологичните разкази“, по-скоро бих обърнал словореда – обективно отражение на субективната действителност… Но както и да е, тук нека си запазим симпатичната фраза „обективна действителност“ – най-малкото в чест на геройски загиналия на Витоша поет-полковник-пенсионер-марксист Зефир Трендафилов.

 

„Troppo vero“, възкликнал папа Инокентий 10, когато за пръв път видял портрета си, рисуван от Веласкес. Ето, в галерията от портрети на „обективната действителност“ – изнасилена, обезобразена, още негримирана за погребение, въобще такава, каквато я изхвърли на пътя косматият челичен пестник на комунизЪма –  „Патологичните разкази“ са… „troppo vero“.  Боян прониква дълбоко под епидермиса чрез една ужасна и все пак увлекателна, фантастична и въпреки това достоверна, цветисто точна в детайлите и същевременно символична дисекция чак до самото сърце – черната меса на лишените от Бог, душа и смисъл „обществено-икономически отношения“. В този ред на мисли „Патологичните разкази“ не са толкова патологични, колкото патоанатомични. Авторът е надмогнал жанра на плитката битовистична трагикомедия, така характерен за българското изкуство; с един почти хулигански, но честен жест е раздрал ковьорчето на бюргерското лустро и е разголил мерзостта на вампирясалата блудница. Съболезнования, клети читателю, предстои ти сблъсък с една „обективна действителност“, загубила човешкото си съдържание и органически несъвместима с Доброто; в нея то може да оцелее само чрез митологични, обитаващи пограничните й измерения юродиви (Небесния Гмурец); или, погребано в кенефа на Дърводелеца, в гърдите на Микел Холандеца, а може би шифровано и в любовта на революционния кухненски робот Пепи Отвертката, да шепне чрез отвращението и състраданието, сподавени от автора между редовете…

 

С едно последно намигване към партийно-класовата реторика ще определя Боян (бидейки негов приятел, а и, смея да кажа, познавач) като „автентичен певец на класовата борба“. Певец от името на най-онеправданата и най-малобройна „класа“, тази на творческите аристократични натури, които отказват „съглашателство“ с мира сего. По природа антагонистични спрямо пошлостта, простащината, тиранията и фалша, те са особено непримирими (държа със специална наслада да подчертая) спрямо „авангарда“ – класата на пролетариата и производните му необуржоазни парвенюта.

 

Ясен Иванчев

Posted in Издания